Нов хит от Краля на бестселърите
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
МИШЕНА:АЛЕКС КРОС
от
Джеймс Патерсън
размер: 320 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2134-8
Превод С. Сербезова-Леви
Най-важният случай в живота на Алекс Крос
Очаквайте на 21 юни!
Кралят на бестселърите – Джеймс Патерсън
Неслучайно Пъблишърс Уикли дефинира Джеймс Патерсън като Кралят на бестселърите. След като печели премия „ Едгар “ за дебютния си разказ през 1977 година, книгите му са продадени в над 380 милиона екземпляра в целия свят. Държи няколко върха в книгата на „ Гинес “ като максимален брой заглавия в класацията на Ню Йорк Таймс, най-високо заплатен публицист за 2020 година, първия създател в света с продадени над 1 млн. електронни книги.
Патерсън смята за голяма отговорност на обществото да окуражи децата да четат и да поддържа библиотечната активност. Поради тази причина той се посвещава на редица начинания за поощряване на четенето и подкрепяне работата на книжарници и библиотеки, като до този миг е дарил над 50 млн. $ за тези дела. „ Бъдещето на прекалено много деца е застрашено, тъй като не четат книги – споделя в изявление писателят. – Така рискуваме скоро да бъдем ръководени от лимитирани, безчувствени и нагли хора. “
За книгата
Мишена: Лидерът на нацията
Президентът на Съединени американски щати е умрял ненадейно и хиляди опечалени следят процесията по улиците на Вашингтон.
Мишена: Правителството
Снайперист нанася пагубен удар в сърцето на столицата – изтъкнат сенатор е погубен пред дома му. На брачната половинка на Алекс Крос, неотдавна нараснала в шеф на детективите във вашингтонската полиция, е подложен ултиматум – да позволи случая бързо, с цел да потвърди, че заслужава поста си.
Мишена: Алекс Крос
Алекс предчувства, че убийството е единствено началото на доста по-мащабен проект. Твърде скоро този боязън се сбъдва. Ужасяваща поредност от събития хвърля държавното управление и цялата страна в безпорядък.
Залогът в никакъв случай не е бил по-висок за Алекс Крос. Смелостта и лоялността му са сложени на тестване в най-важния случай в живота му.
Откъс
Температурата през онази късна януарска заран беше минус петнайсет градуса. Стотици хиляди смълчани хора се бяха струпали от двете страни на водещия от Капитол Хил към Белия дом път, по който щеше да мине процесията.
Бях застанал на ъгъла на Конститюшън Авеню и Луизиана Авеню, заобиколен от членовете на фамилията си. Съпругата ми – Бри Стоун, която е шеф на детективския отдел на вашингтонската полиция, стоеше пред мен, облечена с красивата си синя парадна униформа. Двайсетгодишният ми наследник, Деймън, беше от дясната ми страна. Бе дошъл от Северна Каролина предходната вечер и беше с термобельо, костюм, вратовръзка и черно пухено яке. Баба ми – мама Нана, която бе трансферирала деветдесетте, отхвърли да се вслуша в гласа на здравия разсъдък и да гледа церемонията по малкия екран. Тя седеше на сгъваемо столче вляво от мен, завита с одеяла, с вълнена скиорска шапка и с всичките топли облекла, които притежаваше. Джани, седемнайсетгодишната ми щерка, и Али, деветгодишният ми наследник, които бяха облечени по този начин, като че ли се намират на Северния полюс, се бяха сгушили един до различен зад нас и потропваха с крайници, с цел да се топлят.
– Още какъв брой време остава, баща? – попита ме Али. – Не си чувствам пръстите на краката.
Сред глъчката на тълпата откъм Капитол Хил се чуха ударите на четирите барабана и звуците на тромпетите, предшестващи химна „ Привет на лидера “.
– Излизат от Капитолия – отвърнах аз. – Няма да чакаме още дълго.
След малко президентският химн свърши и премръзналата навалица притихна.
Един мъжки глас извика:
– Пушки на рамо!
Друг мъжки глас повтори командата. А след това трети. Един след различен на всеки петдесетина метра от изток на запад, бойците от двете страни на пътя изпълняваха командата. Те подвигаха пушките си и заставаха спокойно, изпънати като пружини. Барабаните още веднъж започнаха да бият и бавният им темп звучеше тържествено в далечината.
На върха на Капитол Хил се появиха 100 курсисти от „ Уест Пойнт “, облечени в сиви униформи и маршируващи в такт. След тях крачеха в стройни редици курсанти от Военноморските и Военновъздушните сили и Академията на бреговата защита. Те стигнаха до подножието на хълма и ни отминаха с високо вдигнати глави и вперени напред погледи. Долитащите откъм хълма равномерни удари на барабаните ставаха по-силни. Появи се знаменосец с двама асистенти.
Чух тропота на копитата им, преди да видя седемте светлосиви коня, които се спускаха надолу по ската на хълма. Шест от тях се движеха по двойки в три реда. Седмият оглавяваше колоната.
Конете бяха оседлани, само че единствено три от тях, които се движеха вляво, и конят, който бе отпред на колоната, бяха с ездачи – бойци от Националната армия. Шестте коня теглеха стогодишната черна катафалка, която возеше покрития с американския байрак ковчег с починалия президент на Съединените щати.
Бавният постоянен тътен на конете към този момент се чуваше напълно наоколо и се сливаше с тържествените удари на барабаните. Зад катафалката вървеше черен кон без ездач с парадно покривало. Конят клатеше глава и опъваше юздите, които държеше един боец от Националната армия. Ботушите за езда на починалия президент бяха пъхнати в стремената с фортовете напред.
– Защо го вършат? – попита безшумно Али.
– Това е боен обред в памет на паднал в багра пълководец – прошепна Нана. – Направиха го и на погребението на президента Кенеди преди към шейсет години.
– Тогава ти беше ли тук?
– Бях на мястото, където си застанал, скъпи – отвърна Нана и си избърса очите с носната си забрадка. – Спомням си, като че ли бе през вчерашния ден. Беше също толкоз трагично, колкото е в този момент.
Не съм бил роден по времето, когато Джон Кенеди е бил президент, само че Нана ми е разказвала, че хората хранели огромни очаквания за страната ни поради младия й водач и убийството му било нечовечен удар за тях.
Почувствах се по този метод, когато Бри ми се обади, с цел да ми каже, че четиресет и седем годишната Катрин Грант е припаднала в Овалния кабинет и е умряла, оставяйки брачен партньор, десетгодишни близначки и потресени и скърбящи хора. Президентът Грант бе от малцината американски политици, които успяваха да обединят противоборстващите сили в името на напредъка на страната ни с помощта на емпатията, интелигентността и самоиронията си.
Бивш сенатор от Тексас, Грант влезе в Белия дом след внушителна победа на изборите. Тя вдъхваше оптимизъм на хората, които имаха вяра, че е настъпил краят на различията и политиците ще загърбят разликите си и ще работят дружно за общото богатство. И те го правеха в продължение на триста шейсет и осем дни.
Седемдесет и два часа откакто отпразнувала първата годишнина от встъпването си в служба, по време на среща с военните си съветници президентът Грант се оплакала, че й се вие свят, свлякла се на пода зад бюрото си и умряла след няколко минути.
Лекарите бяха покрусени. Грант беше в чудесно здраве – бе минала през обширен медицински обзор преди по-малко от два месеца. Патолозите във Военноморската болница в Бетесда откриха, че е умряла от израстък, който се развил бързо, обхванал вътрешната й сънна артерия и прекъснал притока на кръв към по-голямата част от мозъка й. Не е било допустимо да бъде избавена.
На погребението й всички скърбяха за загубата и за разрушените си очаквания. Докато кортежът се приближаваше към нас, хората от двете страни на Конститюшън Авеню притихнаха тъжно.
Деймън оказа помощ на мама Нана да се изправи на крайници. Двамата с Бри застанахме спокойно. Мъчех се да потисна надигащото се в гърдите ми възприятие, когато катафалката с ковчега с тялото на Грант мина около нас и черният кон се изправи на задните си крайници в студения въздух. Но най-силно ме порази колата, която се движеше след черния кон. Предположих, че в нея са брачният партньор и дъщерите на Грант.
Спомням си по какъв начин се усещах, когато първата ми брачна половинка почина трагично и ме остави с дребното ни момче и новороденото ни момиченце, за които трябваше да се грижа самичък. Бях унищожен и ядосан. Това бяха най-тежките дни в живота ми. Мислех си, че в никакъв случай няма да мога да се съвзема.
Сърцето ми се късаше за фамилията на президента. Примигнах, с цел да не разреша на сълзите си да потекат, до момента в който следих барабанистите, които ни отминаваха, вперили напред очи, и отмерваха ритъма на погребалната върволица.
– Може ли към този момент да си тръгваме? – попита Али. – Не си чувствам коленете.
– Не може да си тръгнем, преди да се хванем за ръце и да кажем молитва за страната ни и за упокой на тази добра жена – рече мама Нана и протегна ръце към нас.
п редставя
МИШЕНА:АЛЕКС КРОС
от
Джеймс Патерсън
размер: 320 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2134-8
Превод С. Сербезова-Леви
Най-важният случай в живота на Алекс Крос
Очаквайте на 21 юни!
Кралят на бестселърите – Джеймс Патерсън
Неслучайно Пъблишърс Уикли дефинира Джеймс Патерсън като Кралят на бестселърите. След като печели премия „ Едгар “ за дебютния си разказ през 1977 година, книгите му са продадени в над 380 милиона екземпляра в целия свят. Държи няколко върха в книгата на „ Гинес “ като максимален брой заглавия в класацията на Ню Йорк Таймс, най-високо заплатен публицист за 2020 година, първия създател в света с продадени над 1 млн. електронни книги.
Патерсън смята за голяма отговорност на обществото да окуражи децата да четат и да поддържа библиотечната активност. Поради тази причина той се посвещава на редица начинания за поощряване на четенето и подкрепяне работата на книжарници и библиотеки, като до този миг е дарил над 50 млн. $ за тези дела. „ Бъдещето на прекалено много деца е застрашено, тъй като не четат книги – споделя в изявление писателят. – Така рискуваме скоро да бъдем ръководени от лимитирани, безчувствени и нагли хора. “
За книгата
Мишена: Лидерът на нацията
Президентът на Съединени американски щати е умрял ненадейно и хиляди опечалени следят процесията по улиците на Вашингтон.
Мишена: Правителството
Снайперист нанася пагубен удар в сърцето на столицата – изтъкнат сенатор е погубен пред дома му. На брачната половинка на Алекс Крос, неотдавна нараснала в шеф на детективите във вашингтонската полиция, е подложен ултиматум – да позволи случая бързо, с цел да потвърди, че заслужава поста си.
Мишена: Алекс Крос
Алекс предчувства, че убийството е единствено началото на доста по-мащабен проект. Твърде скоро този боязън се сбъдва. Ужасяваща поредност от събития хвърля държавното управление и цялата страна в безпорядък.
Залогът в никакъв случай не е бил по-висок за Алекс Крос. Смелостта и лоялността му са сложени на тестване в най-важния случай в живота му.
Откъс
Температурата през онази късна януарска заран беше минус петнайсет градуса. Стотици хиляди смълчани хора се бяха струпали от двете страни на водещия от Капитол Хил към Белия дом път, по който щеше да мине процесията.
Бях застанал на ъгъла на Конститюшън Авеню и Луизиана Авеню, заобиколен от членовете на фамилията си. Съпругата ми – Бри Стоун, която е шеф на детективския отдел на вашингтонската полиция, стоеше пред мен, облечена с красивата си синя парадна униформа. Двайсетгодишният ми наследник, Деймън, беше от дясната ми страна. Бе дошъл от Северна Каролина предходната вечер и беше с термобельо, костюм, вратовръзка и черно пухено яке. Баба ми – мама Нана, която бе трансферирала деветдесетте, отхвърли да се вслуша в гласа на здравия разсъдък и да гледа церемонията по малкия екран. Тя седеше на сгъваемо столче вляво от мен, завита с одеяла, с вълнена скиорска шапка и с всичките топли облекла, които притежаваше. Джани, седемнайсетгодишната ми щерка, и Али, деветгодишният ми наследник, които бяха облечени по този начин, като че ли се намират на Северния полюс, се бяха сгушили един до различен зад нас и потропваха с крайници, с цел да се топлят.
– Още какъв брой време остава, баща? – попита ме Али. – Не си чувствам пръстите на краката.
Сред глъчката на тълпата откъм Капитол Хил се чуха ударите на четирите барабана и звуците на тромпетите, предшестващи химна „ Привет на лидера “.
– Излизат от Капитолия – отвърнах аз. – Няма да чакаме още дълго.
След малко президентският химн свърши и премръзналата навалица притихна.
Един мъжки глас извика:
– Пушки на рамо!
Друг мъжки глас повтори командата. А след това трети. Един след различен на всеки петдесетина метра от изток на запад, бойците от двете страни на пътя изпълняваха командата. Те подвигаха пушките си и заставаха спокойно, изпънати като пружини. Барабаните още веднъж започнаха да бият и бавният им темп звучеше тържествено в далечината.
На върха на Капитол Хил се появиха 100 курсисти от „ Уест Пойнт “, облечени в сиви униформи и маршируващи в такт. След тях крачеха в стройни редици курсанти от Военноморските и Военновъздушните сили и Академията на бреговата защита. Те стигнаха до подножието на хълма и ни отминаха с високо вдигнати глави и вперени напред погледи. Долитащите откъм хълма равномерни удари на барабаните ставаха по-силни. Появи се знаменосец с двама асистенти.
Чух тропота на копитата им, преди да видя седемте светлосиви коня, които се спускаха надолу по ската на хълма. Шест от тях се движеха по двойки в три реда. Седмият оглавяваше колоната.
Конете бяха оседлани, само че единствено три от тях, които се движеха вляво, и конят, който бе отпред на колоната, бяха с ездачи – бойци от Националната армия. Шестте коня теглеха стогодишната черна катафалка, която возеше покрития с американския байрак ковчег с починалия президент на Съединените щати.
Бавният постоянен тътен на конете към този момент се чуваше напълно наоколо и се сливаше с тържествените удари на барабаните. Зад катафалката вървеше черен кон без ездач с парадно покривало. Конят клатеше глава и опъваше юздите, които държеше един боец от Националната армия. Ботушите за езда на починалия президент бяха пъхнати в стремената с фортовете напред.
– Защо го вършат? – попита безшумно Али.
– Това е боен обред в памет на паднал в багра пълководец – прошепна Нана. – Направиха го и на погребението на президента Кенеди преди към шейсет години.
– Тогава ти беше ли тук?
– Бях на мястото, където си застанал, скъпи – отвърна Нана и си избърса очите с носната си забрадка. – Спомням си, като че ли бе през вчерашния ден. Беше също толкоз трагично, колкото е в този момент.
Не съм бил роден по времето, когато Джон Кенеди е бил президент, само че Нана ми е разказвала, че хората хранели огромни очаквания за страната ни поради младия й водач и убийството му било нечовечен удар за тях.
Почувствах се по този метод, когато Бри ми се обади, с цел да ми каже, че четиресет и седем годишната Катрин Грант е припаднала в Овалния кабинет и е умряла, оставяйки брачен партньор, десетгодишни близначки и потресени и скърбящи хора. Президентът Грант бе от малцината американски политици, които успяваха да обединят противоборстващите сили в името на напредъка на страната ни с помощта на емпатията, интелигентността и самоиронията си.
Бивш сенатор от Тексас, Грант влезе в Белия дом след внушителна победа на изборите. Тя вдъхваше оптимизъм на хората, които имаха вяра, че е настъпил краят на различията и политиците ще загърбят разликите си и ще работят дружно за общото богатство. И те го правеха в продължение на триста шейсет и осем дни.
Седемдесет и два часа откакто отпразнувала първата годишнина от встъпването си в служба, по време на среща с военните си съветници президентът Грант се оплакала, че й се вие свят, свлякла се на пода зад бюрото си и умряла след няколко минути.
Лекарите бяха покрусени. Грант беше в чудесно здраве – бе минала през обширен медицински обзор преди по-малко от два месеца. Патолозите във Военноморската болница в Бетесда откриха, че е умряла от израстък, който се развил бързо, обхванал вътрешната й сънна артерия и прекъснал притока на кръв към по-голямата част от мозъка й. Не е било допустимо да бъде избавена.
На погребението й всички скърбяха за загубата и за разрушените си очаквания. Докато кортежът се приближаваше към нас, хората от двете страни на Конститюшън Авеню притихнаха тъжно.
Деймън оказа помощ на мама Нана да се изправи на крайници. Двамата с Бри застанахме спокойно. Мъчех се да потисна надигащото се в гърдите ми възприятие, когато катафалката с ковчега с тялото на Грант мина около нас и черният кон се изправи на задните си крайници в студения въздух. Но най-силно ме порази колата, която се движеше след черния кон. Предположих, че в нея са брачният партньор и дъщерите на Грант.
Спомням си по какъв начин се усещах, когато първата ми брачна половинка почина трагично и ме остави с дребното ни момче и новороденото ни момиченце, за които трябваше да се грижа самичък. Бях унищожен и ядосан. Това бяха най-тежките дни в живота ми. Мислех си, че в никакъв случай няма да мога да се съвзема.
Сърцето ми се късаше за фамилията на президента. Примигнах, с цел да не разреша на сълзите си да потекат, до момента в който следих барабанистите, които ни отминаваха, вперили напред очи, и отмерваха ритъма на погребалната върволица.
– Може ли към този момент да си тръгваме? – попита Али. – Не си чувствам коленете.
– Не може да си тръгнем, преди да се хванем за ръце и да кажем молитва за страната ни и за упокой на тази добра жена – рече мама Нана и протегна ръце към нас.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ